Един
ден баба ми каза, че трябва да се научим да пускаме ръката на онези, които вече
нямат работа в живота ни. Каза ми, че идва време, когато пътищата ни започват
да се разплитат. Дотогава не си представях нещата така – да сме увити един
около друг като клони на дърво.
Не
знам дали успях да последвам съвета ѝ, но по пътя нататък разбрах, че някои
хора наистина са свършили всичко, което е трябвало в живота ни. А други са
свършили всичко, което е било нужно и в своя собствен. Затова и пуснах нейната
ръка точно навреме. Пътищата ни се разделиха с докосване – върховете на
пръстите ни се срещнаха за последно, както правехме, когато бях малка: „Дай ми боц.“ Разплетоха се два
дебели клона и паднаха няколко листа.
И
после беше тихо. Появиха други ръце и други пътища, но не бяха като нея. Тя миришеше
на липа – като деня, в който си отиде.
Бри Анна
Бри Анна
Няма коментари:
Публикуване на коментар