вечерята е готова

всичките ми чувства са на масата
не са под похлупаци
няма прибори и чаши
насърчава се прякото докосване
искам да усетите с пръсти топлината им
преди да се докоснат
до устните венците слюнката
и на езика ви полека да му нагорчат
нека се опари от всичките ми бури
така старателно изплакани
чувствата ми вече са сервирани на масата
и всеки е свободен да си избере
с кое най-първо сам да се отрови

из "Рамене и самоти" на Боряна Богданова
изд. Библиотека България

Смяна на времето

Събуждам се след дълго сънуване как бия всички на Сплендор и това е по-вълнуващо от Будапеща, до която и без това няма как да стигна. Първото, което винаги има значение, е часът, въпреки че не бързам за никъде. Той просто трябва да се знае. Виждам, че е късно и се усмихвам вътре, защото най-после съм успяла да се наспя. Ръцете са по-леки, сърцето е по-тихо, а тревожните мисли още не подскачат по полето на търпението. Мисля си за това кой ден е и осъзнавам, че е неделя – че времето е сменено (напоследък се усеща по-скоро отменено), че един час липсва, че всъщност не съм спала достатъчно. И че въпреки това погледът е в облото на небето, а не в ъгъла на стаята. 

А самозаблудата е по-силна от реалността, когато нямаш нужда от истина.


Бри Анна

За победата над малките големи страхове

1. Споделям кавъра ми на "Hallelujah" на Leonard Cohen.




2. Казвам на някого, че го обичам, без да съм сигурна, че ще отвърне.


Бри Анна

Днес

Днес е 18-ти март. Едно и осем са любимите ти числа – първото и безкрайното. Допълват се и нямат нужда от другите, те са напълно излишни. И ти се чувстваш така от седмица. Или може би повече. Животът е спрял, за да си почине, седнал е на един студен камък и отказва да се изправи. Всяко действие изглежда безполезно, всяка мисъл – ненужна. Много е лесно хората да се почувстват безсмислени. Когато се затвори всичко, което има покрив освен вкъщи, живеенето изчезва. Времето и животът най-накрая успяват да се догонят. Вече имат едно и също тяло. 

Днес е 18-ти март. Избрала си този ден, за да си закачиш мартеницата на плодово дърво. Но не знаеш как да го познаеш – как да се познаеш. Не знаеш и дали изобщо ще излезеш навън днес. Не от страх, а от тишина. Гледаш покривите на къщите отсреща. Слънцето ги облизва от всяка страна, облаците над тях им правят сянка. От време на време прелита някой самолет по дължината на прозореца отвън. Накланяш глава, усеща се отвътре – между мисълта и слепоочията. Продължаваш да живееш днес. Вчера ли е, или вече утре?

Бри Анна