Тя – аз

Понякога си мисля за една жена, която вече трудно слиза и се качва по стълбите. Мечтата ѝ е да може отново да ходи бързо като преди, за да успее да мине през Борисовата към центъра, да се разходи по малките улички около Шишман, да седне на една пейка пред Народния и дори да си вземе сладолед, без чудовищно да се е уморила.
И когато успее, трудно, но успее да пристигне и да докосне една част от тази мечта – бавно и полека като всяко остаряване – и вече се намира до езерото с лилиите или е успяла поне да зърне покривите на Софийския, и когато знае, че това е достатъчно за днес и е време да се връща, защото скоро ще се стъмни, а знаем, винаги се стъмва, въпреки абсолютно всичко. Тогава се обръща в посоката, откъде е дошла, и си мисли за мен. Казва ми, че ако отново беше на трийсет, щеше също толкова да се вълнува за хубавите неща в живота си, но щеше да се тревожи по-малко за лошите. Не знам дали да ѝ вярвам напълно, но изведнъж раменете ми се отпускат и нищо друго няма значение. (Не)удобно е като вкъщи на друго място, ненадейно е, но съм щастлива. Вероятно е временно, знаем, всичко е временно, но засега ми се струва достатъчно.

Бри Анна